​Живеем във време, в което децата все по-рано овладяват академични умения, но не и житейската готовност и емоционална интелигентност. В терапевтичните кабинети често се крием зад сигурността на строгата структура, планове и протоколи. Но животът отвъд кабинета не е структуриран — той изисква гъвкавост, която идва с опита и смелостта да излезем от рамката. Вдъхновена от мотото на Световната организация на ерготерапевтите за 2026 г. – „Участието има значение“, тази лекция преосмисля мисълта на Декарт „Мисля, следователно съществувам“ и ни обръща към екзистенциалния въпрос за детето: „Да играя или да не играя?“. Защото за детската нервна система играта не е просто почивка, награда в края на сесията или загубено време, а най-мощното „оръжие“ за изграждане на личността.

​През призмата на сензорната интеграция, принципите на детското развитие и ерготерапията ще си поговорим за това как да преминем от сляпото следване на сценария към истинската среща между две личности – тази на терапевта и на детето. Ще разгледаме къде са границите ни на професионалисти, как гъвкавостта и емпатията ни помагат да ко-регулираме детската нервна система и защо умението да сгрешиш, да се изцапаш и да си обуеш сам обувките е толкова ценно. Защото истинското участие в живота изисква спонтанност, а тя се ражда само тогава, когато имаме смелостта да пуснем контрола.